До Одеса и назад
Трябва да ти кажа, че това пътуване може да бъде опасно. Може да видиш неща, които да променят живота ти. С мен стана нещо първият път, когато отидох. Сякаш нещо се счупи. Сега искам да ходя пак и пак, да помагам.
Тръгваме в петък рано сутринта. Товарим буса, подготвяме пътните документи, което отнема повече от половин ден. Пътят е близо 1000 км., но минава по-бързо, отколкото очаквах. Слушаме Nirvana MTV Unplugged, Pearl Jam и Temple of the dog почти през цялото време. Рори е от Сиатъл и е бил свидетел на раждането на гръндж вълната. Сякаш още я носи в себе си.
Животът изглежда нормално, хората си пасат овцете, косят си моравите пред къщите. Войната сякаш не се вижда тук. Ако изключим блокадите на входовете на градовете. Пътните артерии са преградени с бетонени блокове, метални пръти и чували с пясък, често и с окопи встрани. Предшествани са от знак, забраняващ фото- и видео- заснемането в района. Военни спират всяко превозно средство, проверяват документите и разпитват за целта на посещението. Показваме паспортите, без да ги подаваме – нашите ръце трябва да са заети, а техните свободни, близо до автоматичното оръжие. Момчета на по двадесетина години, мъже на средна възраст, някои и над петдесет. Сериозни, но учтиви. В строгите им погледи се прокрадва благодарност, когато чуят, че превозваме “гуманитарка” – хуманитарна помощ.
Улиците са осеяни с билборди, като поне половината от тях са свързани с войната. Един от най-често срещаните изобразява потъващ в червена течност кораб, с мачта като Кремъл и надпис “ Русский военньiй корабль, иди нах*й”. На другите се виждат снимки на военни и призиви за подкрепа на армията, както и такива с православни послания.
Градът изглежда спокоен, хората дори не реагират на честите сирени, предупреждаващи за евентуална бомбандировка. Вечерният час е от 22 ч. до 6 сутринта, през това време навън има само военни и полицаи. По улиците срещаме предимно хубави, сравнително нови автомобили. И много лади. Докато караме, виждаме детска площадка, на която малки дечица, на по 5-6 години, играят с пластмасови автомати.
Разтоварваме буса с медикаменти и консервирани храни в офиса на една хуманитарна организация. Хората са благодарни, черпят ни с кафе. Някои от тях са българи, виждат българския номер на колата и нещо се шегуват. Изглежда като да се гордеят, че са българи и че знаят български.
Прекарваме повече време по границите, отколкото на път. Митничарите питат майката дали е тръгнала с нас по собствена воля, дали ни има доверие. Има ни. Навсякъде проявяват разбиране и съдействат, което за съжаление не прави преминаването ни през граничните пунктове по-бързо.
От Дунав мост виждаме Русе и украинците възкликват колко е красиво в България, въпреки че вече е тъмно и нищо не се вижда. Спираме на бензиностанция за почивка и чуваме гърмежи. Настръхват: “И тук ли?” Бързаме да ги успокоим, че у нас хората така си празнуват рождените дни – с фойeрверки. Трябва им малко време да свикнат с мисълта.
Пристигаме доста след полунощ, сравнително благополучно. Настаняваме ги в общежитие за бежанци на една неправителствена организация. Сбогуваме се. Дано скоро да могат да се завърнат по родните си земи, в мир.
Над 3,9 милиона украинци вече са напуснали страната си заради войната, от тях около 97 000 са останали в България. Дошли са с организирани автобуси, или с помощта на доброволци като Рори. Ако искате да помогнете с дарение за хуманитарна помощ и транспорт, можете да го направите тук: