За времето в нас

Пътуваме наобратно след дълъг уикенд във Великотърновско. Мисля си как сме прекарали сигурно над 8 часа двамата в колата тези дни, а не ни идва да пускаме музики. Говорим си почти непрекъснато.

Заговаряме се за кино. За любими и на двама ни филми, повечето от които сме гледали заедно. Той споменава About time — история за баща и син, които имат магическото умение да се връщат назад във времето, да се срещат отново и отново, дълго след като бащата е приключил земния си път. Хубав филм, разтърсващ, красив.

Тръгнахме с идея да обиколим местата, по които съм изкарвал летните ваканции като малък. Да му разкажа, да му покажа, да се върнем във времето. А то по тези места, по тези села е… спряло. Сякаш виждаш снимка, направена със стогодишна експонация — разрушаващи се къщи, пътчета, ниви — и никакви хора, никакво движение.

Гледаме малките портички. Не може да повярва, че само три поколения преди него хората са били с поне една глава по-ниски. Като тази на дядовата къща. Пълна със спомени. Много игра. Рождени дни. И жега. Уплътнени от най- най-протяжната скука.. Дните и седмиците, в които всички приятели са някъде на море и просто няма какво да се прави. Тлъста, гъста, лепкава скука. Ама толкова скучно, че чак ти се четат книги. Изпитваш нужда да разтвориш кориците и да се пренесеш на друго място. В друго време…

Случайна, радостна среща с приятел. Живее във Велико Търново и почти всеки уикенд си е на село. С неговия баща неуморно поддържат двете родови къщи — и къщите, и градините, даже отвън косяха, да не става джунгла. Не че им трябва, не че ползват нещо. Но — ред. Труд! (Трудът като добродетел, колко далечно звучи само.) И липса на отчаяние. Питам бай Иван дали може да го снимам, а той — може, ама със сина ще ме снимаш.

Иван и Радослав Райкови, с. Вишовград, 2025 г.

Сина… Вчера бях дете, от другата страна на тази портичка имаше голяма торта, специално поръчана от Павликени, с надпис Ч.Р.Д. 6г. И една сюрия дечурлига наоколо. И баба, дядо… Днес тях ги няма. А моето момче стана на 3х6, онзи ден изкара шофьорския, утре-вдругиден ще се ожени и ще си има негови дечица…

Докато се опитваме да го задържим това време в шепата си и той духнал леко вятърът и хоп, минало. И от всичките напъни какво остава? Джунглата? Песента на нечий живот, която никой друг никога не я е знаел? Спомените? Дето често се оказва, че са били просто снимки…